Hannibal Lannister

Разстоянието не беше нищо. Някакви стъпки. Някакви следи. Нищо повече. Мъжът ... или момчето ... или човекът или каквото трябваше да бъде, премина бързо, незабелязано. Усети как бързината вряза студения въздух в дробовете му, точно в целта. Студената вълна бързо напусна тялото му, за да дойде нова на негово място. Беше странно. Необичайно. Дори противно. Устните му се изкривиха в усмивка. Подиграваше се. Но дори не знаеше на кого. Може би на себе си? Тежката кашлица уби тишината наоколо. Но беше толкова кратка, че тишината я погълна, все едно никога не е била. Краката му бавно продължиха по пътя си. Ако имаше път? Защото беше по - скоро много трева, много .. цветя или каквото и да бяха. Бяха цветни. А той мразеше всичко шарено, всичко цветно. Както мразеше косата си. Беше толкова ярка. Толкова открояваща се. Всеки можеше да знае кой е той. Не че имаше значение. Никога не беше имало значение. Нямаше значение кой е. Имаше значение друго. Имаше значение желанието му. Искаше кръв. Искаше толкова много кръв. Дори не беше естествено. Или беше? За него да. За него беше перфектно. За него беше хубаво. За него всичко беше хубаво ... освен тези цветя, тази коса.

Стъпкваше всяко малко невинно цветенце. Да. Невинно? Не, не беше. Всичко, което дръзваше да му се опълчва, беше всичко друго, но не и невинно. Беше грозно. Беше противно. Заслужаваше да бъде стъпкано, да бъде мъчено, да бъде убито. За това живееше той. За Смърт. За Кръв. Дори не искаше отмъщение. Нямаше за какво да си отмъщава. Още. Искаше само удоволствие и щеше да си го получи. Дори сега да получаваше. Унищожаваше красивото, защото то не беше красиво. Беше фалшиво. Нямаше красиви неща. Красиво беше само това, което той правеше. Всичко друго беше ... не, не беше, а не беше нищо.

Усети дирята кръв, която отново се беше спуснала по малкото разстояние между носа му и устните му. Този човек нямаше да живее дълго. С всеки ден усещаше това все повече, но му харесваше. Смъртта беше това, към което винаги се беше стремял. Дори не криеше това. Само не показваше това, което правеше, защото нямаше нужда никой да разбира за това. Никой не можеше да разбере това, а той не искаше това. Искаше просто да всява всичко друго, но не и любов, не и красота. Не съществуваше нищо хубаво, за да го даваше на някого.

Пръстите му преминаха през лицето му и оставиха следите от кръвта по него, но поне вече не усещаше онази стичаща се до устните му течност. Не му пречеше, но в този миг го дразнеше. Всяка клетка на тялото му се напрягаше. Беше спрял за един много кратък миг, колкото за да разкара това по лицето си. Но то не спираше. Кашлицата отново го нападна. И стана причина да напръска ръцете си с още кръв. Но този път беше дълга и продължителна. Можеше да го задави. Можеше да го повали. Но нямаше. Той никога не падаше. Нямаше да умре сега. Нямаше да умре и утре. Щеше да умре само ако той пожелаеше.

Изтри кръвта в дрехите си, а след това се надигна. За един кратък миг беше навел леко тялото си, за да можеше да разкара напълно неприятното чувство, което изпитваше в дробовете си. А когато успя напълно да направи това, продължи напред. Нямаше да се прибере скоро. Имаше да свърши нещо. Нямаше да се върне, докато не получеше това, което искаше. Всичко и всички щяха да почакат. Освен тя. Тя нямаше да го чака. Не, не тя. Той нямаше да я чака. Щеше да отиде и да я вземе, защото тя беше само негова и той щеше да си прави, каквото иска с нея.

Welcome!