A cage of gentle hands is still a cage, and I know this now.

   
Ръждиви спомени
     разпадат се вяло.
         Мимолетност.
                Аз съм цвят,
                      погледнат през призмата на душата ти.

Нощта бавно спускаше плаща си над необятното, а замиращото в здрача слънце къпеше всичко в огнени цветове. Долитащият от далечината зефир носеше шепотът от полуизречени желания и леко благоухание на тлеещ копнеж. Някъде там в безкрайността, далеч, далеч, от хорските погледи, се издигаше ниска постройка, която макар и с незначителните си размери, допринасяше с багрите си за промяната в атмосферните условия. Плетеницата, която представляваха пукнатините и завесата от бръшлян по фасадата, придаваха един мрачен и суров вид на постройката.
— Хайде, миличка, време е да се прибираш. Тя няма да дойде..
Момичето не помръдна от мястото си. Седеше неподвижно на стълбите пред малката къща, а погледът й се бе изгубил някъде в далечното. По бледото й лице се бяха изписали тонове тъга. Но в нея имаше пламъче надежда. Тя чакаше. Нея. Знаеше, че днес ще дойде. Усещаше го. И не грешеше. Беше красива както винаги. Имаше лице на светица и очи с цвят на океан.
— Мамо, мамо! —  гласът отекна в празното пространство. Момичето се затича и прегърна майка си. Мъничките й ръце се вкопчиха в роклята на жената, а сълзите, капещи от невинните й детски очи, се затъркаляха по ефирният плат. Жената се наведе и вдигна малкото момиченце, притискайки го силно до себе си, за да може то да се успокои.
— Кали.. — прошепна майка й с кадифен глас и помилва детето по русата му като че ли изтъкана от златни нишки, коса.
— Защо не идваш да ме виждаш, мамо? — Попита момичето хлипайки.
Миг мълчание.
— Настанаха тежки времена, Кали.
— Не може ли да дойда с теб? - Попитам обнадеждено русокосото момиченце.
— Някой ден ще бъдем заедно. Обещавам ти. — Майка й отвърна, усмихна се и я целуна по челото. — Хайде, ела, става късно. — Допълни тя като хвана детето за ръката и го поведе към къщата, чийто стени миришеха на затвор. Може би не бе толкова щастлива, колкото и се полагаше, но един ден щеше да разбере. Всичко бе за нейно добро.

***

Бяло платно. Четирите стени, които я обграждаха, представляваха бяло платно. И книги. Много, много книги! На всяка стена имаше претрупани лавици с книги. Гръбчета им бяха в най - различни цветове преминавайки през цялата цветова гама, а буквите върху  тях бяха с всевъзможни стилове и размери. Книгите бяха нейното спасение. Беше едва на шестнайсе, а вече не обичаше живота. Не обичаше този живот, препълнен с мълчаливо страдание и тиха, убийствена тъга. Всяка сутрин отваряше очи с крехката надежда, че този ден ще бъде различен, ще й предложи нещо повече, нещо по-добро от предишния, няма да бъде тъй сив и безличен като всички останали дни. И с всяка изминала минута нейната трепкаща надежда се сриваше, неспособна да устои на помитащите вълни от еднообразие и нещастие, които превземаха цялата й душа. За това всеки ден тя опитваше да избяга от своя прокълнат живот, търсейки утеха във вълшебния свят на книгите. Разказите за далечни страни и отминали времена й предлагаха онези кратки мигове бягство от жестоката реалност, в които можеше да бъде друг човек – или да бъде себе си, но в друго, по-различно време. В този затвор на тъга и нещастие, единствената свобода от реалността бе тази стая.
— Майка Ви е тук..
Думите прозвучаха неестествено високо, а след това потънаха в стаята изпълнена с книги и самота. В първият момент момичето не надигна глава от книгата, която четеше сякаш се опитваше да проумее това, което току-що й бяха съобщили, ала в следващия момент без да се замисли скочи от пода и се затича. Дървеният дюшеме изскърца страдалчески. Какъв приятен звук!
— Мамо.. — Думите се оформиха колебливо в устата й и произлязоха почти като шепот. Посещенията на тази фигура бяха рядкост. Калия притаи дъх от вълнение. Жената се обърна по посока на гласа й. Беше красива като винаги. Точно както я помнеше. Коси от злато и очи с цвят на океан. Стойката й показваше, че е дъщеря на благородно семейство и от малка е добила добро възпитание, основано на традиции и вкус. Присъствието й внасяше дълбок респект и уважение. В първите минути Кали стоеше като вцепенена. Питаше се дали това е истина или може би въображението й се опитва да си направи извратена шега с нея. Момичето плахо пристъпи бавно.
— Кали.. — Споменът за гласа й вече не бе само илюзия на мозъка й, защото можеше да го чуе наистина. В мигом я прегърна.
— Толкова ми липсваше, мамо! — Прошепна тихо Лия.
— Всичко е наред. Не си сама. Тук съм с теб. — Тихо заговори майка й до ухото й, докато нежно галеше гърба й.
Някаква странна смесица от спокойствие и вълнение се носеше като прозрачно и плътно поле в привидно застиналото пространство. Времето минаваше, а разговорът течеше. Имаха да наваксват много. Отваряха сърцата си за някакви емоции, спотайвани.
— Мамо, кой е баща ми? —  Попита момичето като в гласът й се усещаше голяма доза неспокойство. Наистина ли искаше да знае отговора? Този въпрос се обсебил мислите й. Душата й. Измъчваше я. Искаше да знае отговора. Трябваше да го чуе. Нуждаеше се. Мълчанието се проточи твърде дълго.
— Баща ти е добър човек, Кали. Някой ден ще разбереш. — Отговори майка й.  Очите й бяха празни, ненаписани многоточия. Не беше достатъчно. Трябваше да знае. Нуждаеше се.
Това бе последният път, когато Кали видя жената с коси от злато.