Land was created to provide a place for boats to visit.

Лъчите на слънцето огряваха водната повърхност, а някъде под нея се намираше тя. С тежките си дрехи притеглящи я към дъното. С отчаяния си поглед и секнал дъх. Ръка протегната към повърхността. Почти достигнала спасението.
Внезапен прилив на енергия.
Три тласъка по-късно се бе изплувала със замах. Пръските вода се разнесоха навсякъде. Поне можеше да плува ако не друго. Тези упражнения, които ѝ предлагаха щедрите ѝ приятелки и приятели в двора ѝ бяха помогнали. Отново се бе оказала изхвърлена на кея. Нямаше значение колко се опитва и какво прави - те винаги ще я виждаха като шут, точно като баща ѝ. Нищо казано от нея не бе насериозно. Нищо не си струваше.
- Миличка, пак ли? - притеснено се завтече към нея баща ѝ щом момичето се върна вкъщи. От дрехите ѝ капеше вода, а косата ѝ приличаше на купчина тъмни водорасли сплескани върху главата ѝ. Недоволният ь поглед показваше ясно, че не се нуждае от тази загриженост, нито от помощта, която след секунди щеше да ѝ предложи. Всеки път едно и също. Едни и също обяснения от негова страна. Реч за смирение и как онова, което се случва не е истински проблем. Да го погледнеш с усмивка, да се посмееш и да вдигнеш глава напред. Защото така се предполагаше да приемаш всичко в този свят - най-добрия съвет получен от шут някога!
- Да, пак! Знаеш, че водата не е особено топла, нали, татко! - изцеди края на роклята си и в краката ѝ се образува локва. Още едно доказателство за възрастния човек, че е крайно време това да спре.
- Всичко е наред. Поне ще миришеш на свежо. - засмя се мъжа надявайки се, че ще я развесели. Беше прекрасен човек, в това нямаше спор. Мил, добър, с чувство за хумор. Именно последната черта им носеше минималните доходи, с които се изхранваха, а това предполагаше и допълнително труд от страна на Лара. Всичко беше наред. Ако лордовете можеха да си имат запазени реплики за фамилиите си, то тази на тяхното дребно семейство Кейн познати единствено с баща шут, щеше да е ''Всичко е наред!'' А не беше!
- Студено ми е! Подгизнала съм до кости! Смеят ми се не защото съм забавна, а защото изглеждам жалка! Кое му е наред,
татко!? Коя част от всичко това виждаш като наред?! - знаеше, че няма смисъл да се ядосва на баща си. Той нямаше вина, а и нямаше какво да направи по въпроса с малкия ѝ проблем. Естествено, че онези с титли и позиции щяха да правят каквото си искат с нея. Нямаше какд а им забраниш ако не си готов за последствията. Но се кълнеше, че този път бе на косъм да настигне онази русокоса фръцла и да я потоми във водата със себе си. Може би ако започнат да изчезват една по една глупавите придворни дами на който и благородник да бяха, нещата шяха да се оправят. На баща ѝ вече нямаше да му е така смешно както сега.
- Съжалявам. Няма какво да направя. Отиди да се подсушиш и се преоблечи, за да не се разболееш. Имаме супа за вечеря. - лицето му почти посърна, но усмивката все още беше там. Супата нямаше да им стигне. Освен това беше шести ден на супа.
- Не, няма да ядем супа. - хвърли някаква торба на масата,а мириса на риба удари още по-силно малката къщичка. Прясна. Поне от толкова дълго време пракерано на кея всеки ден с мокра рокля и разочарование в очите се бе запознала с достатъчно хора, които бяха склонни да ѝ дадат едно или две неща в знак на съпричастност. Естествено, щеше да оцени повече съпричаността им ако се обадеха когато групата от момичета я наосеха отново към ледената вода, но очевидно никой не искаше да рискува да се окаже на пътя на придворни дами. Трябваше да се благодари, че не се занимаваше с нея някой велик лорд, защото тогава съвсем нямаше да има шанс за нея.
- Лара как...
- Няма значение! Ще я сготвя след секунда и ще седмен да ядем, но първо ще се преоблека. И имай късмет пак да ми се ухилиш като се върна. Следващия път ще ги накарам да ми вържат тежест за крака като ме бутат, така да знаеш. - той вдигна ръце предавайки се и се зае да чисти рибита.
Майка ѝ ѝ липсваше. Седеше в стаята си. Чисто гола. Кожата ѝ вече бе изсъхнала и сега гореше в опит да стопли тялото ѝ.
Баща ѝ ѝ бе казвал, че във вените ѝ тече кръвта на стара Валирия. Естествено, на шут никога не се вярва, а и характерните светли коси и очи не бяха на лице при младото момиче, но нямаше лошо в един или друг момент да вярваш в подобни неща. Че може и ти да си специален. Дори може би по-специален от онези над теб сега. Хващаше се, че понякога си представяше какво е да си кралица на нещо, независимо на какво. Да се разхождаш с красивите си дрехи. Да раздаваш заповеди. Д абъдеш пазена строго сякаш си ангел слезал от небесата. Нямаше как да отрече, че не завиждаше, но нямаше какво да направи, за да се сдобие с нещо подобно.