fury and snowflakes

Чуваше съсканията около себе си. Чувстваше слузестите им тела да се плъзгат близо до кожата ѝ. Змиите бяха навсякъде около нея.
- Страх ли те е Рея? - студения глас на баща ѝ достигна до нея и я накара да потрепери от страх.
- Не. - проплака момиченцето.
- Лъжеш ме. Страх те е. Кажи го. - неговия студ бавно я убиваше. Защо не беше като другите бащи. Защо не се гордееше с нея такава каквото беше, а трябваше да я подлага на всичко това.
- Страх ме е. - прошепна. Една от змиите вдигна глава в опит да се заизкачва към врата на момичето. Детски писък последва. Мразеше змии. Беше я страх.
- По-силно.
- Страх ме е. - проплака отстъпвайки крачка назад. Змията зае поза за атака, което стресна още повече детето - Тате, моля те. - гласът ѝ прегракваше от писъците и плача.
- По-силно! - настоя баща ѝ.
- Тате, страх ме е. Страх ме е. Тя ще ме ухапе! Тате! Татко! Моля те! - юмручетата ѝ блъскаха по вратата, а змиите започнаха да се събират около нея. Една се стрелна и впи дългите си зъби в глезена ѝ. Поредица от писъци.
- ТАТЕ! ТАТКО! - въздуха се сгъстяваше и тя не можеше да си поеме дъх. Белите ѝ дробове не можеха да смогнат с набавянето на кислород. Сърцето ѝ се свиваше болезнено. Жилите на врата ѝ изпъкваха - ТАТЕЕЕ! - това вече не бе детско гласче, не можеше да се припознае дори с човешка реч. Ужас, в най-чистата си форма.
- Кажи го, Фрея! - нареди с типичния си военен тон сякаш тя бе войник и трябваше да изпълнява безпогрешно команди независимо от всичко.
- СТРАХ МЕ Е! - изкрещя с пълно гърло детето.
- Том, достатъчно. Пусни я! - възрастна жена, която досега наблюдаваше безучастно се намеси и се опита да отвори вратата, но огън обви прага пред вратата. Свещта бавно изгаряше в огъня. Той беше готов на всичко, за да обучи дъщеря си в перфектния войник. Такъв, какъвто един ден ще потрябва. А най-малкото, трябваше да знае как да се защитава когато той не беше тук.
- Тя ти е дъщеря! Остави я! - високият мъж удари силно жена си и тя се строполи. Никой не му казваше какво да прави.
- Фри, помниш какво съм те учил, нали?
- За да станеш смел, трябва да имаш страхове срещу, които да се бориш. - проплака детето вече. Все още се задъхваше в следствие от паническия пристъп.
- Страха е едно от най-лошите състояния. Най-опасният момент, в който губиш контрол над ситуацията. - детето бавно започваше да се отпуска. Гърлото ѝ бе блокирало и не даваше на кислорода да достигне белите ѝ дробове.
- Тате... не... мога... - шепнеше с последни сили. Всичко пред нея причерняваше.
- Дишай.
- Не... мога...
- Можеш. Ако искаш ще дишаш. - белите ѝ дробове продължаваха да се мъчат да поемат огромна доза кислород, но нямаше ефект.
- Не... - гласът ѝ се изгуби в пространството.
- По дяволите, Фрея Уард! Нима си толкова слаба. Ти контролираш емоциите си.  Ако искаш да дишаш ще го направиш и никой не може да те спре! - липса на емоции. Никаква загриженост, нито яд. Просто команди идващи от един човек държащ я затворена в стаята, в която сега бавно умираше.
Тихо хриптене.
Вдишване.
И издишване.
Вкопчи се в глътките въздух като удавник. Сърцето ѝ заблъска в гърдите. Отвори очи. Кислорода гореше гърлото ѝ. Толкова приятно чувство. Въздух.
Вратата, на която се опираше досега, се отвори и тя пада по гръб.
- Не съм особено впечатлен. Утре очаквам по-добри резултати. Помогни на майка си да се съвземе. - констатира делово и отиде към стаята си. Фрея имаше нужда от още няколко секунди почивка. Пулса ѝ се нормализираше. Дишането влизаше в ритъм. Всичко беше наред.




След години...
- Фрея, миличка, донеси по една бира за мен и момчетата. - усмихна се самодоволно Бюрн. Редовен клиент на ''Мечката''. След смъртта на родителите ѝ, тя и брат ѝ наследиха всичко, което се падаше по право на семейство Уард - таверната ''Мечката'' и скромна ковачница. Фрея отговаряше за таверната, а брат ѝ за ковачницата. Беше истински майстор. Фамилията им бе известна с добрата изработка и изобретяване на нови оръжия.
- Наречи ме още веднъж ''миличка'' и ще ти сипя отрова в бирата, Бюрн! - засмя се блондинката и взе двете бири доставяйки ги на масата. Усети нечия ръка да се обвива около кръста ѝ и само след секунда седеше в скута на напълно непознат вонящ на алкохол.
- За пръв път ли стъпваш в таверната? - попита го със закачлива усмивка приближавайки устни близо до неговите.
- За пръв. - засмя се самодоволно мъжа приближавайки устни до нейните за целувка. С едно бързо движение се изправи, хвана мъжа за врата и удари главата му в масата, а той изпадна в несвяст.
- Личи ти. - взе чашата от ръката му грубо и се върна към работата си. Мъжете трябваше да се научат на малко повече респект към жените. Всеки стъпил в тази таверна го разбираше по трудния начин. Е, Фрея щеше да е тук по всяко време, за да им го напомни.

Добре дошла!