Oh Asshai, here we are free to practice our spells without restraint or censure, conduct our obscene rites, and fornicate with demons if that is our desire.

Name: Noctis Lucis from Asshai of the Shadow / Age: Unknow / FC: Jonathan Rhys Meyers

Не смеех да се надявам! Забранявам си да се вкопчвам във вярата, която винаги ме е подвеждала... Всяка надежда само удължава агонията... Трябва да приема, че всичко скъпо за мен, което някога съм обичам ми е отнето и трябва да бъде погребано...
Вътрешностите ми се сгърчиха в опит да устоят на гнева, разяждащ вените ми като лава от стопен метал. В гърлото ми заседна яростен вопъл - единственият протест, на който е способна безполезната, безпомощна мишка, хвърлена в поредния сегмент от лабиринта в умопобъркания експеримент на живота.
Чувствах, че съм къс стъкло, сблъскало се с безмилостния черен гранит на съдбата... пак разбит на хиляди парченца, за пореден път разпаднал се, отново губещ все повече от себе си. И пак... за пореден път... отново трябваше да събера отломките и да се засиля към следващата стена, която... може би... най-накрая... ще ме довърши, завинаги слагайки "краят" на страданието. „Край“ - тъй желан в момент като този.

Захапал цигарата в уста, заровил вкочанени пръсти в косата си, впил нокти в туптящия си скалп, се изправих и закрачих из помещението, станало изведнъж тъй траурно смълчано и смачкано от незнайна тегоба.
Трябваше да изгоря и заровя дълбоко като заразен труп всички свои слабости, да забравя, преодолея, загърбя, игнорирам... Да се самоубия, да изчезна, да се алкохолизирам, но нямаше да си позволя да се превърна в жалко, хленчещо, досадно, мрънкащо, безсмислено нищожество. Няма да се превърна в онова, което ненавиждам.

Трябваше умопобърканата ми половина да направи онова, в което е най-добра - да превърне обземащите ме мъка, отчаяние и самота в ГНЯВ. Сподавените стонове на гнусното ми, жалко безсилие бяха недопустими... нетърпими, досадни!
Дали това е единственият начин да съхраниш себе си - да сееш разруха? Да причиняваш зло, да изравниш всичко наоколо със земята, за да не чувстваш осакатените отломки на собствения ти свят тъй.. миржави и нищожни... Пепелта и калта от унищожените чужди животи правят овъглените парчета от твоя мир по-осезаеми.. по-обозрими... по-...цели. Та нали иронията е, че разяждащото действие на основата се неутрализира единствено с киселина? Може би само разрухата, която причиняваш умишлено и злонамерено, е способна да спре разрухата вътре в теб...
Изпушеният до дъно филтър запари на устните ми. Емоционалното ми сътресение отмина, като кофа с помия, изляла се върху ми и изтекла в канала, оставяйки студени, лепкави петна по мен... но смрадта от сълзите, които пролива душата, накуцването на смачканото ни сърце оставят дири дълго, дълго време, независимо от маската, която нахлузваме.
Изругах на глас с най-живописните псувни, които ми дойдоха на ум, и затворих очи. "Всичко минава... и това ще мине... някога".
Миг. Два! Само толкова. Само това си позволих. Слабост - заровена. Мисли - подчинени. Сърцебиене - изравнено. Дишане -спокойно. И отново, и отново, и отново. Събирах себе си, след като собственоръчно се бях разрушил. Така трябваше. Такива бяха законите, каноните, които трябва да следваме. Ние! Различните. Особените. Ние ... жителите на Асшай.
Силата. Тя бе всичко. Колкото по-силен си, толкова по-добре.
Магията. Тя бе живот. Тя е огънят, който гори за Лорда, нашия господар. А аз ... аз съм негов верен подчинен. Една мижава негова слуга.
Менторът влезе, за пореден път, погледна ме. Изсмя ми се и ме накара да седна срещу него. А той се настани на стол, зад една малка черна масичка. Издърпа ръцете ми и те залепната за масата. Не се опитах да ги дръпна. Знаех, че няма шанс. Знаех, че е невъзможно. Всеки грешен отговор или предположение ще се наказва.
-Нека започнем отново. - заговори равно и някак сухо - Имаш право на прости отговори. Възможно най-кратки. Отговаряй с първото, което ти дойде на съзнание. Разбра ли?
-Да. - отговорих бързо, а менторът се усмихна и разкри зловеща усмивка.
-Защо си тук? - попита той и преди да кажа нещо вдигна ръка с думите - Отговори с една дума!- и зачака, а моят отговор се изстреля на секундата.
-Любопитство.
-За какво? - успях да видя как вдига вежда, а моето лице остана все така безразлично.
-Мен.
-Защо? - знаех, че ме следи. Играта не беше дали ще сбъркам с отговори, а дали ще променя лицето си. Но щях да спечеля. Само този път.
-Невежество.
-И какво искаш от нас?
-Помощ!
-Защо мислиш, че ще я получиш?
-Милосърдие.
-Ние не сме милосърдни! - отговори той и продължихме.
-Не?
-Ние сме точно обратното. Къде си мислиш, че се намираш?
-Асшай.
-И какво е Асшай?
-Мистерия.
-Какво още?
-Опасност.
-И?
-Дом! - с това маската ми се пропука, а лицето ми омекна и го усетих. Болката. Изпитах я адска в главата. Нещо като гала представление на олимпийския шампион по махмурлук, което се провежда в мозъка ми. Небцето ми беше изтръпнало, езикът - подпухнал, а тялото - неподвластно на волята ми.
-Още не си готов. - чух думите на менторът ми и звука от напускането му. Така бе. Още не бях готов, но един ден, един славен ден ще стане най-добрия, най-силния, ще го убия. Ще го смажа. Ще го принеса в жертва на Лорда и ще го накарам да изпита, това, което и аз.
Годините минаваха. Тъчаха се като преждата върху стана и оставяха своя отпечатък, а помен от онова дете, което вярваше,
че Асшай е негов дом вече нямаше. С времето се научих, че магията е нещо повече, че тя не е само инструмент, но и форма на живот във всеки един от нас. Бавно изградих име точно въз тези мои вярвания. И един ден, един прекрасен ден се превърнах в създание, което плашеше дори самите Асшайци, защото скъпи хора, независимо къде се намирате, независимо дали сте от Уестерос, Есос, Ултос или само Лорда знае от къде, знайте едно, страхът, той е най-примитивната човешка емоция, и само чрез него може да се властва.