Look around.

Не му пукаше. И това беше по - лошото. С времето беше загубил това. Или не съвсем. Но чувството за непукизъм беше толкова силно застъпено вече, че нямаше нещо, което да го накара да вземе, да го набие, пребие, разчлени и накрая от него да извади емоциите. Които дори сам си мислеше, че нямаше. Но това беше пълна глупост. Естествено, че имаше. Просто не му се занимаваше да ги показва. Бяха му необходими, затова ги имаше, но колкото повече ги показваше, толкова по - зле ставаше за него.

Времето го беше принудило. Или самата му същност. Просто винаги беше такъв. Малкото затворено момченце. После момче. После мъж. И всякакви други определения.

Просто беше затворен в света си и не искаше никой да му се бърка там. Каквото ставаше там, щеше и си оставаше там. Нямаше къде да ходи. А когато правеше нещо за някого, когото обичаше, ценеше или просто харесваше или само уважаваше, беше готов на много, защото на всичко не можеше да е готов. Не смяташе, че дума като "всичко" съществуваше. Както и дума като "нищо". Беше неопределено. И не винаги всичко значеше наистина всичко. А нищо пък още по - малко значеше нищо. Винаги имаше нещо, но то никога не беше пълно, никога не беше перфектно, както не беше перфектен нито един човек. Както не беше перфектен Бейликс.

А беше "слънчев". Непукизмът му не се изразяваше в нацупени физиономии. Беше по - скоро весел, защото нямаше смисъл да е тъжен. Въпреки че имаше за какво, но нямаше нужда това да се показва пред всеки. Казах ли вече, че никой няма правото да се бърка в работите му? Все още важи. За всяко нещо. Без изключение.

Всъщност животът му не беше особено интересен. Затова и нямаше някакви силни, ескалиращи емоции. Нормално детство. Нормален живот. След това уреден брак, а това беше неизбежно. Само че този брак се разпадна. Докато смъртта раздели. И смъртта взе, че раздели. Бейликс не обичаше това момиче, но нямаше никакво значение. Беше длъжен три години да споделя покоите си с нея, после живота си. Но нещата не винаги протичаха, както трябваше да протекат.

А след този уреден брак, след тази смърт, Бей се върна в своето си ежедневие, преди да се наложи да се венчае за тази жена. Но нямаше проблем. Всичко беше наред. Всъщност го преживяваше тежко. Защото просто тя му беше жена. Нямаше значение дали я обича или не. Беше гадно. Но за кратко време. После всичко се върна по старо му и дори не усети кога удари 22. Дните минаваха бързо, а той се беше превърнал в някакъв книжен плъх, като нямаше какво да му се случи в тоя случай, де. Или поне така си мислеше.

Много неща се променяха. И той се променяше с тях. Не беше особено постоянен в другите си хобита. Предлагаха му "на поднос" нови жени, но той беше твърде зает да си строи света и просто отлагаше тази сватба, докато му говореха за всичките възможности, които може да има. Е, може. Но не бяха възможности за него. А за Таргариен. А него много не го привличаше тази идея. Следователно, нямаше начин да го накарат да направи, каквото искат. Особено, след като започна да пътува. И изчезна за не особено известно време. Но щеше да се върне. Това го знаеше. Винаги щеше да се връща в Драконов камък.

Одобрен си и добре дошъл!