She wants to survive. That's all she wants.

- Кристал, ти трябва да се ожениш за него. И това не е молба - този глас я подлудяваше.

Мразеше да чува тези думи. Не искаше да ходи никъде. Нямаше да се жени за никого. Особено в онези гадни земи. Зимен хребет. Студ. Скреж. Сняг до колената. Как очакваха едно слънчево дете да отиде да живее в онзи толкова странен, непознат свят? Беше готова още тази вечер да избяга, но беше хваната на ръба от проклетия си баща, който нямаше да се лиши от благата, които щеше да получи от този брак. Достатъчно пари. Щяха да я купят, както се купуваше стока на пазара, а баща й щеше да бъде щастлив. Този противен змей. Искаше да откъсне главата му, но нямаше да стане така. Никога не ставаше така. Винаги той печелеше.

Щеше да спечели и днес.

Да, ама не.

Не можеше да остави така нещата и нямаше да ги остави. Не й пукаше, че щяха да я женят. Беше дълг на всяка жена. Такъв беше животът. Затова бяха създадени хората, животните, растенията. Да продължат, да поддържат съществуването си. Само че тя бе човек и нямаше да позволи на една алчност, да избере съпруга й. Щеше да ... сключи този брак. Но не съвсем. Щеше да избяга и щеше да й се получи. Добре, нямаше да бъде днес, но щеше да се случи утре и никой не можеше да спре това. Защото утре щяха да си вземат стоката. Само че нямаше да получат нищо. А дори да го получеха, тя щеше да успее да избяга.


Да опожариш дома си на 13 се оказа много по - лесно, отколкото беше предполагала. Просто малко огън. Подходящи подпалки.

И БУМ.

Но се получи добре. Никой не разбра, че тя е виновна. Нито пък някой си мислеше, че тя е оцеляла. Можеше да разбере. Обикаляше по улиците и чуваше думите на хората. Съжаляваха цялото й семейство. Съжаляваха дори нея и брака й. Явно вестта за смъртта й все още не беше достигнала бъдещия й съпруг.

Но това нямаше никакво значение. Беше  се отървала от вманиачения си алчен баща. Беше се спасила от бъдещия си съпруг, който сигурно щеше да бъде същия. Или щеше да стане.


Вече нямаше една драскотина по тялото й. Нито една синина.

Нямаше повече насилие.

Нямаше и да има.

Не би позволила никой да я докосне. А който го стореше, щеше да остане без ръцете си и тя не се шегуваше. Че е луда, ще кажете. Но не. Тя просто оцеляваше. Просто се пазеше. А нямаше нищо по - важно от живота й. Не се боеше. Крадеше. Убиваше, когато се наложи. Всичко. Всичко, необходимо, за да живее - правеше го. Понякога вършеше услуги. Понякога работеше. А свършеше ли някоя глупост, просто бягаше. И не се връщаше повече. А дали я търсеха? Не се интересуваше.

Не се обръщаше назад.

Искаше просто да живее.

Одобрена си и добре дошла!