here we stand.

Бранън Мормонт носеше ледения дъх на зимата в себе си, въпреки смесената си кръв. Северът беше единственият дом, който познаваше. Зимата отдавна се беше превърнала в негова спътница, а Бран не познаваше по-красива и коварна любовница от нея. И макар изглежда, че светът бе обърнал гръб на семейството му, той не бе забравил миналото им. Нощ след нощ черна мечка се явяваше в сънищата му, а красотата й бавно си отиваше. Огнени копия пронизваха тялото й и той гледаше как кръвта й изтича, а после бавно черната мечка се превръщаше в пепел.
Имаше и нощи, в които сънят не идваше отново. Нощи, в които по ръцете на Бран се появяваха мазоли от дървения меч, който постепенно стана истински. Това бяха нощите, в които той се превръщаше в мъж. Готвеше се за нещо, което макар да му се струваше твърде далечно, оставаше важно и той го пазеше дълбоко в сърцето си. Толкова дълбоко, че понякога го криеше. Поставяше маска на лицето си, защото от рано разбра, че тя му е нужна, за да оцелее в този свят. Сякаш зимата не беше достатъчна, за да го научи.
Бранън бавно се беше превърнал в нещо, което не харесваше и не разбираше напълно. Човек, който оцеляваше. Човек, който взимаше от живота повече, отколкото даваше.
Имаше един ден, който никога нямаше да забрави. Беше си позволил да изпита нещо повече към някого, да се привърже. Името й беше Кара. Беше дъщеря на ковача, който бе направил любимото му оръжие. Дълго време Бранън игнорираше опитите й да говори с него. Изглеждаше, че не се интересува от чаровната й усмивка и меките черти на лицето й. Но Кара беше красива, наистина красива. Един ден й позволи да се доближи, позволи й да говори, изслуша й. Младият Мормонт още не беше сигурен дали това бе най-лошото или най-доброто решение в живота му. Бавно усети как започва да се привързва към нея с всеки момент, който прекарваха заедно. И беше сигурен, че може да я обикне. Тя беше като малко слънце. Единственият източник на светлина в живота му..макар за кратко. Но дойде ден, който беше мрачен и жесток. Бран бе обещал на Кара, че ще я научи да ловува. Двамата тръгнаха към гора, която той не познаваше добре, но знаеше, че ще намерят плячка. Но се случи нещо, което той не очакваха. Чу се рев, който бе познат на младия Мормонт. Обръщайки се, той видя, как огромна мечка се спускаше към Кара, готова да я превърне в своя плячка.  Бран опъна тетивата на лъка си и се прицели, но беше твърде късно. Зъбите на мечката се бяха впили дълбоко във врата на Кара. Алената й кръв бе оцапала кафявата й козина. Той стреля. Веднъж. Втори път. Трети. Мечката изрева и тялото й бавно се отпусна на снега.
Бран  занесе това, което беше останало от тялото на Кара, на баща й.  Той се закле, че ще го убие, че ще му отмъсти, защото е отнел единствената му дъщеря. Но Бранън вдигна ръкава си и позволи на ковача да му остави спомен, който щеше да носи със себе си цял живот. Остана му единствено споменът за нагорещения метал, който срещна кожата на ръката му. Спомен за нея. Спомен за това как звярът отне живота на красавицата.