I see red. Everething is red!

Прислугата крачеше редом до младата лейди носейки заръчаната от майка ѝ храна. Аромата на топлата супа, която бяха приготвили специално за възрастната жена ухаеше апетитно. Гозба с подобен аромат нямаше как да не изправи майка ѝ на крака за часове. Преди да усетеше как тече времето вече щяха да са заедно в градината, майка ѝ щеше да ѝ разказва някоя свирепа приказка за вълците в гората, за да бъде сигурна, че страха в тялото на младата Старк е достатъчно голям, за да я държи на безопасно зад стените на Уинтърфел. Не беше първата треска, която щеше да преживее майка ѝ. Колко пъти бе потапяла кърпата във водата, за да освежи челото на майка си, когато все още бяха в Речен пад. Колко пъти сама бе приготвяла супа за майка си. И всеки път майка ѝ ставаше на крака. На младото момиче ѝ харесваше да вярва, че в този живот майка ѝ бе способна да пребори всичко. Така както пребори умората докато пътуваха насам. Така както пребори страха от дядо ѝ. Да, майка ѝ беше боец без съмнение и този случай нямаше да направи изключение.
Нежната ѝ ръка натисна дръжката на вратата и тя се отвори с лекота. Момичето влезе, а след нея и слугинята.
- Носим супа. - усмихна се Роуз виждайки, че майка ѝ се чувства по-добре. Нещо повече, беше станала от леглото и бе седнала до прозореца гледайки зимната картина навън. Все още личаха следите от треската - кръговете под очите, уморения поглед, тежкото дишане, но всичко се оправяше.
Слугинята остави подноса с храната на тоалетката и излезе оставяйки ги сама.
- Роузи, ела. - гласът ѝ беше тих, но това не смущаваше момичето. Нормално е. Все пак беше болна.
Момичето направи няколко крачки към майка си приближавайки се внимателно.
- Знаеш, че те обичам, нали? Дори и да не съм до теб; дори ако се наложи сега да си тръгна ще знаеш, че те обичам. Нали? - погали нежно косите на детето, а младата лейди не бе сигурна дали схваща накъде отиваха нещата.
- Знам, но ние няма да се разделяме скоро. - усмихна се и позволи на възрастната жена да се наведе и да целуне челото ѝ, а след това отново се усмихна.
Последваха най-дългите секунди в живота ѝ. Време в което празните очи на майка ѝ се взираха в нейните. Крива усмивка цъфтеше на лицето ѝ, но Роуз благодареше на всички богове, че майка ѝ е по-добре. Може би дори щеше да успее да изяде супата си сама. И точно когато Ру смяташе, че тишината ще приключи и майка ѝ ще каже нещо топлата кръв изпръска лицето ѝ. Шокът се разля по тялото ѝ, а металният звук на ударилата се кама в земята се разнесе из цялата стая. Кръвта шуртеше от шията на майка ѝ точно там където сама бе прокарала острието. Безжизненото ѝ тяло се наклони на страна и слабата фигура се просна на пода образувайки локва кръв под себе си.

Писък! Силен оглушителен писък!
Слугинята седеше на вратата цялата пребледняла и нададе вик отново, но Роуз не издаваше и звук. Седеше в шокът си с широко разширени зеници и разтворени леко устни и гледаше към тялото на пода сякаш очакваше всеки момент да се изправи.
Но нямаше...