× THE STORY ×
Петдесет години.
Две поколения и точно петдесет години бяха минали от Ледената война. Война, която бе убила милиони. Война, която затри цели фамилии. Уестерос се беше разцепили на шест кралства, като бяха останали единствено шест от големите домове - Таргариен, Ланистър, Старк, Тъли, Грейджой и Мартел. Тирел, Баратион, Арин, както и по-малките фамилии, бяха заличени от лицето на земята. Или поне всички бяха убедени в това. Дори след толкова време, повечето кралства все още не бяха успели да възстановят загубите от войната. Бяха загубили твърде много хора, трябваше да върнат твърде много дългове, а напрежението между тях растеше с всеки изминал ден.
* * *
Две поколения и точно петдесет години бяха минали от Ледената война. Война, която бе убила милиони. Война, която затри цели фамилии. Уестерос се беше разцепили на шест кралства, като бяха останали единствено шест от големите домове - Таргариен, Ланистър, Старк, Тъли, Грейджой и Мартел. Тирел, Баратион, Арин, както и по-малките фамилии, бяха заличени от лицето на земята. Или поне всички бяха убедени в това. Дори след толкова време, повечето кралства все още не бяха успели да възстановят загубите от войната. Бяха загубили твърде много хора, трябваше да върнат твърде много дългове, а напрежението между тях растеше с всеки изминал ден.
* * *
× WELCOME ×
Вход
× LATEST ×
Latest topics
× WHO'S ONLINE? ×
Кой е онлайн?
Общо онлайн са 6 потребители: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 6 Гости Нула
Най-много потребители онлайн: 47, на Вто Дек 04, 2018 9:29 pm
fury and snowflakes
2 posters
Страница 1 от 1
fury and snowflakes
Чуваше съсканията около себе си. Чувстваше слузестите им тела да се плъзгат близо до кожата ѝ. Змиите бяха навсякъде около нея.
- Страх ли те е Рея? - студения глас на баща ѝ достигна до нея и я накара да потрепери от страх.
- Не. - проплака момиченцето.
- Лъжеш ме. Страх те е. Кажи го. - неговия студ бавно я убиваше. Защо не беше като другите бащи. Защо не се гордееше с нея такава каквото беше, а трябваше да я подлага на всичко това.
- Страх ме е. - прошепна. Една от змиите вдигна глава в опит да се заизкачва към врата на момичето. Детски писък последва. Мразеше змии. Беше я страх.
- По-силно.
- Страх ме е. - проплака отстъпвайки крачка назад. Змията зае поза за атака, което стресна още повече детето - Тате, моля те. - гласът ѝ прегракваше от писъците и плача.
- По-силно! - настоя баща ѝ.
- Тате, страх ме е. Страх ме е. Тя ще ме ухапе! Тате! Татко! Моля те! - юмручетата ѝ блъскаха по вратата, а змиите започнаха да се събират около нея. Една се стрелна и впи дългите си зъби в глезена ѝ. Поредица от писъци.
- ТАТЕ! ТАТКО! - въздуха се сгъстяваше и тя не можеше да си поеме дъх. Белите ѝ дробове не можеха да смогнат с набавянето на кислород. Сърцето ѝ се свиваше болезнено. Жилите на врата ѝ изпъкваха - ТАТЕЕЕ! - това вече не бе детско гласче, не можеше да се припознае дори с човешка реч. Ужас, в най-чистата си форма.
- Кажи го, Фрея! - нареди с типичния си военен тон сякаш тя бе войник и трябваше да изпълнява безпогрешно команди независимо от всичко.
- СТРАХ МЕ Е! - изкрещя с пълно гърло детето.
- Том, достатъчно. Пусни я! - възрастна жена, която досега наблюдаваше безучастно се намеси и се опита да отвори вратата, но огън обви прага пред вратата. Свещта бавно изгаряше в огъня. Той беше готов на всичко, за да обучи дъщеря си в перфектния войник. Такъв, какъвто един ден ще потрябва. А най-малкото, трябваше да знае как да се защитава когато той не беше тук.
- Тя ти е дъщеря! Остави я! - високият мъж удари силно жена си и тя се строполи. Никой не му казваше какво да прави.
- Фри, помниш какво съм те учил, нали?
- За да станеш смел, трябва да имаш страхове срещу, които да се бориш. - проплака детето вече. Все още се задъхваше в следствие от паническия пристъп.
- Страха е едно от най-лошите състояния. Най-опасният момент, в който губиш контрол над ситуацията. - детето бавно започваше да се отпуска. Гърлото ѝ бе блокирало и не даваше на кислорода да достигне белите ѝ дробове.
- Тате... не... мога... - шепнеше с последни сили. Всичко пред нея причерняваше.
- Дишай.
- Не... мога...
- Можеш. Ако искаш ще дишаш. - белите ѝ дробове продължаваха да се мъчат да поемат огромна доза кислород, но нямаше ефект.
- Не... - гласът ѝ се изгуби в пространството.
- По дяволите, Фрея Уард! Нима си толкова слаба. Ти контролираш емоциите си. Ако искаш да дишаш ще го направиш и никой не може да те спре! - липса на емоции. Никаква загриженост, нито яд. Просто команди идващи от един човек държащ я затворена в стаята, в която сега бавно умираше.
Тихо хриптене.
Вдишване.
И издишване.
Вкопчи се в глътките въздух като удавник. Сърцето ѝ заблъска в гърдите. Отвори очи. Кислорода гореше гърлото ѝ. Толкова приятно чувство. Въздух.
Вратата, на която се опираше досега, се отвори и тя пада по гръб.
- Не съм особено впечатлен. Утре очаквам по-добри резултати. Помогни на майка си да се съвземе. - констатира делово и отиде към стаята си. Фрея имаше нужда от още няколко секунди почивка. Пулса ѝ се нормализираше. Дишането влизаше в ритъм. Всичко беше наред.
След години...
- Фрея, миличка, донеси по една бира за мен и момчетата. - усмихна се самодоволно Бюрн. Редовен клиент на ''Мечката''. След смъртта на родителите ѝ, тя и брат ѝ наследиха всичко, което се падаше по право на семейство Уард - таверната ''Мечката'' и скромна ковачница. Фрея отговаряше за таверната, а брат ѝ за ковачницата. Беше истински майстор. Фамилията им бе известна с добрата изработка и изобретяване на нови оръжия.
- Наречи ме още веднъж ''миличка'' и ще ти сипя отрова в бирата, Бюрн! - засмя се блондинката и взе двете бири доставяйки ги на масата. Усети нечия ръка да се обвива около кръста ѝ и само след секунда седеше в скута на напълно непознат вонящ на алкохол.
- За пръв път ли стъпваш в таверната? - попита го със закачлива усмивка приближавайки устни близо до неговите.
- За пръв. - засмя се самодоволно мъжа приближавайки устни до нейните за целувка. С едно бързо движение се изправи, хвана мъжа за врата и удари главата му в масата, а той изпадна в несвяст.
- Личи ти. - взе чашата от ръката му грубо и се върна към работата си. Мъжете трябваше да се научат на малко повече респект към жените. Всеки стъпил в тази таверна го разбираше по трудния начин. Е, Фрея щеше да е тук по всяко време, за да им го напомни.
- Страх ли те е Рея? - студения глас на баща ѝ достигна до нея и я накара да потрепери от страх.
- Не. - проплака момиченцето.
- Лъжеш ме. Страх те е. Кажи го. - неговия студ бавно я убиваше. Защо не беше като другите бащи. Защо не се гордееше с нея такава каквото беше, а трябваше да я подлага на всичко това.
- Страх ме е. - прошепна. Една от змиите вдигна глава в опит да се заизкачва към врата на момичето. Детски писък последва. Мразеше змии. Беше я страх.
- По-силно.
- Страх ме е. - проплака отстъпвайки крачка назад. Змията зае поза за атака, което стресна още повече детето - Тате, моля те. - гласът ѝ прегракваше от писъците и плача.
- По-силно! - настоя баща ѝ.
- Тате, страх ме е. Страх ме е. Тя ще ме ухапе! Тате! Татко! Моля те! - юмручетата ѝ блъскаха по вратата, а змиите започнаха да се събират около нея. Една се стрелна и впи дългите си зъби в глезена ѝ. Поредица от писъци.
- ТАТЕ! ТАТКО! - въздуха се сгъстяваше и тя не можеше да си поеме дъх. Белите ѝ дробове не можеха да смогнат с набавянето на кислород. Сърцето ѝ се свиваше болезнено. Жилите на врата ѝ изпъкваха - ТАТЕЕЕ! - това вече не бе детско гласче, не можеше да се припознае дори с човешка реч. Ужас, в най-чистата си форма.
- Кажи го, Фрея! - нареди с типичния си военен тон сякаш тя бе войник и трябваше да изпълнява безпогрешно команди независимо от всичко.
- СТРАХ МЕ Е! - изкрещя с пълно гърло детето.
- Том, достатъчно. Пусни я! - възрастна жена, която досега наблюдаваше безучастно се намеси и се опита да отвори вратата, но огън обви прага пред вратата. Свещта бавно изгаряше в огъня. Той беше готов на всичко, за да обучи дъщеря си в перфектния войник. Такъв, какъвто един ден ще потрябва. А най-малкото, трябваше да знае как да се защитава когато той не беше тук.
- Тя ти е дъщеря! Остави я! - високият мъж удари силно жена си и тя се строполи. Никой не му казваше какво да прави.
- Фри, помниш какво съм те учил, нали?
- За да станеш смел, трябва да имаш страхове срещу, които да се бориш. - проплака детето вече. Все още се задъхваше в следствие от паническия пристъп.
- Страха е едно от най-лошите състояния. Най-опасният момент, в който губиш контрол над ситуацията. - детето бавно започваше да се отпуска. Гърлото ѝ бе блокирало и не даваше на кислорода да достигне белите ѝ дробове.
- Тате... не... мога... - шепнеше с последни сили. Всичко пред нея причерняваше.
- Дишай.
- Не... мога...
- Можеш. Ако искаш ще дишаш. - белите ѝ дробове продължаваха да се мъчат да поемат огромна доза кислород, но нямаше ефект.
- Не... - гласът ѝ се изгуби в пространството.
- По дяволите, Фрея Уард! Нима си толкова слаба. Ти контролираш емоциите си. Ако искаш да дишаш ще го направиш и никой не може да те спре! - липса на емоции. Никаква загриженост, нито яд. Просто команди идващи от един човек държащ я затворена в стаята, в която сега бавно умираше.
Тихо хриптене.
Вдишване.
И издишване.
Вкопчи се в глътките въздух като удавник. Сърцето ѝ заблъска в гърдите. Отвори очи. Кислорода гореше гърлото ѝ. Толкова приятно чувство. Въздух.
Вратата, на която се опираше досега, се отвори и тя пада по гръб.
- Не съм особено впечатлен. Утре очаквам по-добри резултати. Помогни на майка си да се съвземе. - констатира делово и отиде към стаята си. Фрея имаше нужда от още няколко секунди почивка. Пулса ѝ се нормализираше. Дишането влизаше в ритъм. Всичко беше наред.
След години...
- Фрея, миличка, донеси по една бира за мен и момчетата. - усмихна се самодоволно Бюрн. Редовен клиент на ''Мечката''. След смъртта на родителите ѝ, тя и брат ѝ наследиха всичко, което се падаше по право на семейство Уард - таверната ''Мечката'' и скромна ковачница. Фрея отговаряше за таверната, а брат ѝ за ковачницата. Беше истински майстор. Фамилията им бе известна с добрата изработка и изобретяване на нови оръжия.
- Наречи ме още веднъж ''миличка'' и ще ти сипя отрова в бирата, Бюрн! - засмя се блондинката и взе двете бири доставяйки ги на масата. Усети нечия ръка да се обвива около кръста ѝ и само след секунда седеше в скута на напълно непознат вонящ на алкохол.
- За пръв път ли стъпваш в таверната? - попита го със закачлива усмивка приближавайки устни близо до неговите.
- За пръв. - засмя се самодоволно мъжа приближавайки устни до нейните за целувка. С едно бързо движение се изправи, хвана мъжа за врата и удари главата му в масата, а той изпадна в несвяст.
- Личи ти. - взе чашата от ръката му грубо и се върна към работата си. Мъжете трябваше да се научат на малко повече респект към жените. Всеки стъпил в тази таверна го разбираше по трудния начин. Е, Фрея щеше да е тук по всяко време, за да им го напомни.
Фрея Уард /// 16 y.o. /// commoner /// fc:Freya Mavor
vulpes- Common
- Брой мнения : 67
Join date : 29.03.2018
Страница 1 от 1
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите
|
|
Сря Юни 26, 2019 10:51 pm by ansya stark;
» Запазване на лик.
Пон Юни 24, 2019 8:59 pm by ansya stark;
» Отсъствия
Нед Юни 23, 2019 11:13 pm by Narcissa.
» Jaehaerys Targaryen|councillor of king Rhaegar|fc: aaron tveit|TAKEN
Пет Юни 07, 2019 11:34 pm by rhaegar.
» ❄❄❄ ❅ ❄❄❄
Чет Юни 06, 2019 8:07 pm by Ivyra Stark
» Ivyra Stark | Princess of Winterfell | fc: Kaya Scodelario | TAKEN.
Чет Юни 06, 2019 10:00 am by lady sun;
» ♦ insane is not always a bad word ♦
Сря Юни 05, 2019 11:07 pm by kaya
» -||in the end it doesn't even matter||-
Сря Юни 05, 2019 8:08 pm by Rose.
» A seven nation army couldn't hold me back.
Сря Юни 05, 2019 7:13 pm by doreana morras.
» "You hate me, huh? That sounds like the beginning of a love story, not the end of one."
Нед Май 26, 2019 1:51 pm by relaenya dotaris;
» and please do not hurt me, love, i am a fragile one.
Нед Май 26, 2019 10:41 am by lady sun;
» Pick your poison.
Вто Май 21, 2019 8:56 pm by Elia Sand.