Edge Of Night

Пристъпи бавно в тревата. Следеше кафявата, дижеща се маса внимателно.
Пук.
Пук.
Съчките пукаха под тежките лапи на едрия хищник, но нямаше представа, че някой го следи. Момичето се бе научило да пристъпва тихо из високата трева, да се движи с повея.
Да дебне както подобава на един хищник.
Острието проблясна на слънчевата светлина в ръцете ѝ докато плавно го вадеше от ботуша си. Притаи дъх. Фокусира целта си и когато хищника бе достатъчно близо и разсеян с нещо, което намери в тревата, момичето се хвърли върху му. Мечката изрева и се изправи на два крака избутвайки нападателя си назад. Ева изпусна оръжието си и то се изгуби някъде сред гъстата трева.
Мечката се обърна и изрева заплашително срещу повалената, а след това легна по гръб като пале на земята и започна да се търкаля точно до досегашния си враг. Човешкото момиче се разсмя и започна да бута едрото тяло на мечока, а той в отговор изрева доволно.
- Ужасен си! - звънкото гласче на момичето се разнесе из гората подобно на чуроликане на горски птички. Мечката се изправи на масивните си два крака и побутна смеещата се леко с муцуна, а тя го богали нежно и се изправи. След това се качи удобно на гърба му. Муцуната на мечката намери изпуснатото оръжие и го пое нежно с уста след което извърна глава, така че да е по-лесно на дивачката да го вземе. Избърса го грижливо в разпокъсаните си, вехти дрехи и го прибра отново в малкото отделение на ботуша си, а след това остави едрия ѝ приятел да я заведе там където се предполагаше, че щяха да се съберат елените, които преследваха от дни.

Тя не помнеше.
В съзнанието си нямаше майка и баща.
Нямаше дом.
Нямаше име.
Незнайно как се бе озовала в тази гора, която дори нямаше представа къде е. В чии земи? А може би в ничии? В близките няколко години бе свикнала на този живот. Тя, верният ѝ другар Мото. Бяха станали неразделни. Пазеха се от всякакви беди. Ловци. Вълци. Гладни дни. Студени вечери. Заедно във всичко.
Наричаше себе си Ева, макар да не знаеше защо. Нямаше начин това да е истинското ѝ име, но така или иначе не го помнеше. Можеше да си избере всяко.
Не бе говорила с човек от доста дълго време. Беше забравила какво беше да чуе нечии глас, различен от своя. Единствената среща, която бе имала с човек от толкова дълго време насам бе с един ловец, който освен че залови Мото, искаше да пререже гърлото ѝ. Ева си беше виновна, защото го нападна с нож, но това следваше когато нападаш приятел.
И макар с Мото да бяха неразделни, нямаше как да го чувства като човешка компания. Нямаше как да я разбере когато му разказваше онези сънища.
Кошмари.
Понякога бяха мътни като водата на блато, а друг път изглеждаха като невъзможни. Понякога бяха само цветова. Друг път само думи или аромати. Почти никога не успяваше да ги разчете както трябва, но знаеше, че те показваха бъдещето. Това, което предстоеше да се случи, а рядко и онова, което се е случило или се случваше в момента. Изпълваха я със страх. Съмнение.
Но не бяха само сънищата.
Дори с отворени очи имаше моменти, понякога продължаващи с часове, друг път секунди, в който усещаше ... нещо. Не винаги можеше да го определи, но знаеше, че трябва да се довери на интуицията си. Не веднъж нещо в нея я бе предупреждавало за ловци наблизо, или за капан заложен в гората. Може би полудяваше, а може би... наистина имаше нещо... нещо в нея или около нея или дори самата тя... което не беше съвсем наред. И въпреки че не познаваше добре хората и нямаше как да знае кое е нормално, то определено усещаше, че това не е.