Точка на пречупване

by Bella. Вто Апр 17, 2018 1:28 am

I

Bella
Sister in the Brotherhood
19
fc: Madison Beer

II

Насред бурното отчаяние се изгубвам.
Стискам до счупване пръстите, които ме пускат. В ушите ми звучат арии.
Защото това е връх. На всяка болка, която съм отглеждала в душата си, поливайки я със сълзи.
Напряко сили ми идваш. Да те задържам, докато избледняваш. Да те обичам напук на всичко. Най-вече - напук на себе си.
" Прекършена. "
В точка на пречупване съм.
Болката вече не ми е приятелка.
Не ме убива. Нито ме спасява. Изоставя ме... И обратно на очакванията, от това не ви става по-леко. По-тежко е.
Истината се стоварва отгоре ми с цялата си тежест.

" Ще те забравя. "

***
Тази присъда е наказание повече за мен, отколкото за теб. Заключвала съм света си в подкожието ти, пришпорвала съм го с пагубния ти устрем, карала съм го да живее с туптенето на сърцето ти против всяка логика, против всяка по-слаба воля от моята.
Ще те забравя и в това е трагедията. Историята на паметта ми ще те пренапише, както й е угодно, не както на мен ми се иска. Ще те лиши от блясък и когато започнеш да помръкваш в мен, аз ще угасна. Като прегоряла свещ. Като изпусната молитва.

Страшно е как " всичкото " губи значението си и се стопява. Пропада без ранг и главоломно до свещеното безстрастно " нищо ". От цял смисъл ставаш замъглена безплътност.
И за това трябва време - да осъзнаеш сбогуването, както влюбването - постепенно. Или изведнъж, но на забавен каданс.
И пак заедно, ръка за ръка, ще минем през всеки етап на забравата, както минахме през любовта.
Не съм готова все още. Да оставя да се изкривят в мен чертите ти, да предваря пулса ти, да хукна по моя си път, изоставяйки твоя. Но и това време ще дойде. С времето. И вече няма да си севера на компаса ми. Ще си вървян път. И изоставен.
Връх на болката е. Си. Но после идва свобата. Прераждането след малката смърт. Новата аз. Новия ти.

Ариите замлъкват. Отпускам пръсти да пусна. Изпускам... Теб.
И най-сетне хващам себе си.

***

Другата страна на монетата. Другото лице на любовта.
Мразех спомените си. Желанията си. Него. Себе си. Присъствията. Отсъствията. Времето. Другите. Въпросите. Отговорите. Чувстването.
Започвах да мразя всичко друго.
И да обичам болката.

* * *

Понякога беснеех като ранено животно.
Крещях. Чупех. Дерях.
До пълно изтощение и до усмиряване.
После се предавах и признавах безсилието.
Признавах истината.
" Нямам контрол над себе си. Значи, нямам контрол над нищо. "
Тогава светът се връщаше по местата си.
Наместваше се.
А аз се учех на търпение.

* * *

Започвах да приемам, че е прав.
Въпреки множеството умирания, едно неизменно оцеляваше: аз.
Някаква пробудена сила ме буташе и тласкаше напред от ден в ден, от една минута в друга.
Започнах да се уча от загубата, търсейки изход за разума си във всичко друго, което е останало. А то беше много.
Приучавах сърцето да се подчинява на волята ми.
То трябваше да й е слуга. Не обратното.
Започвах да разбирам.

by **Narcissa.** Вто Апр 17, 2018 5:38 am

Одобрена, добре дошла. ;3

Точка на пречупване

Точка на пречупване

Re: Точка на пречупване