Do not talk to me of ... ! I know its wrath and ruin.

Времето - то не лекува. То не заздравява раните, а просто ги покрива с марлена превръзка от нови илюзии и лъжи.
И понякога щом се вкопчваш в нещо, тази превръзка отлита и свеж въздух попада върху раната, подарявайки ти нова болка… нов живот, който ти се струва по-сладък от предишният, но това не е така. Този живот носи нова доза отрова, която всички създания обичаха да пият.
Времето е лош лекар. Кара те да забравиш за болката от старите рани, като ти нанася нови и нови… Така и пълзим през целия живот, като негови ранени войници… И с всяка година в душата расте ли расте броят на лошо поставените превръзки.
С времето човек разбира колко е сам в този свят. Веднъж изгубиш ли онова, което би трябвало да те придържа към този живот се превръщаш в един бродник. Ходиш и ходиш, но накрая не откриваш нищо друго освен прах и лъжи. Болката, която някога си изпитвал изчезва и, съвсем скоро, се превръща в друга емоция, която започва да те дърпа надолу или да те изтласква нагоре. В най-добрият случай това е гнева, а в най-лошия празнотата. За белокосия мъж празнотата беше като дупка в гръдта, която не спираше да кърви, но не с ален цвят. Онова, което изтичаше от отворена рана беше далеч по- ужасяващо. Капчиците вода от разтопения лед на душата му чезнеха секунда подир секунда, гонейки се в непрестанен бяг.
Нямаше нищо – ни семейство, ни дом, ни друг с който да сподели самотния път. Стъпките му чезнеха из зелените поляни, вековните гори, дълбоките планини и жестоките снегове докоснати от ледената ръка на севера. Никой не го познаваше, никой нямаше и да го опознае. Гласът му беше незнаен. Хората виждаха единствено бродещата му сянка, която не спираше дори през нощта. Очи видели всичко, очи сковани от лед, неспособни да извърнат поглед назад. Висок като вековно дърво, което отдавна бе замръзнало в северните прегръдки. Ето това беше той – мъж обвит в мистерия и дълга роба, която позволяваше на света да съзре единствено очите, които бяха замръзнали във времето.
Казваха, че дошъл от севера, но кой можеше да потвърди това?
Отговорът на това беше: никой… дори самият той, вече бе забравил от къде беше дошъл.
Къде отиваше? Кой знае… някъде в нищото. Някъде, където нямаше да се наложи да бяга. В най-празните и самотни дни точно такива мисли му се въртяха из съзнанието, но истината беше, че такова място не съществуваше. Не и за такива като него. Ето защо продължаваше да броди без да спира. Не спеше. Често присядаше в мрака и тихо сграбчваше, скритата ножницата в която имаше меч. Замисляше се и дълго време съзираше небето, усещайки как празнотата продължаваше да кънти. Усещаше колко му липсваше онова място.
Онези снегове, онази зима, онзи студ, който го съграждаше.
От тях не беше останало нищо.
Единственото, което беше останало бе самотата, която бе започнала да се сплъстява, превръщайки се в омраза.