I'm the one you're not. I can be any that you like, but the question is whether I want to be and whether it is worth.

Име Ребека Тимати Ланистър на 21 години, баща Тимати Ланистър майка Марта Мартел, бив съпруг който е убила Джон Тъли.

Беше тих и летен ден, листата на дърветата се клатушкаха в такт и създаваха още по-голям комфорт на обстановката. Бека стоеше под едно дърво и за първи път от много време се чувстваше спокойна. Държеше в ръцете си стара, изпокъсана и видимо ценна книга. На нея нямаше нико написано, но чернокосата девойка бе впила злобно нокти в кориците ѝ. Странно какво ли съдържаше тази книга или подобие на такава.

ИЗ ДНЕВНИКА НА РЕБЕКА:
Здравей, мило мое дневниче.
Аз съм Ребека Тимати Ланистър едно малко сладко човече, с дълга кестенява коса и светло зелени очи. От доста време се каня да започна разговор с теб, но все не намирах смелост и време. Може би причината е друга, но за сега ще я запазя в тайна. Просто е не обичам да споделям с никой какво се случва през деня ми, през месеца и през живота.  Може би повечето нормални хора започват дневника си доста по-рано от мен, но по-добре късно от колкото никога.
Родена съм преди дванадесет години, но от две години на сам съм сам сама. Войната, тя погуби живота на всички. Отне им семействата и приятелите. Тя е дъщеря на брата на кралицата, който умира млад и има слухове, че самата тя го е убила, за да наследи короната. Всички казват, че е мъртъв но тяло така и не видях до момента. Не искам, не мога а и не трябва да вярвам на думите на останалите. Той е някъде там… сам и без дом, далече от мен но аз някой ден ще го намеря. С мен какво се случи по време на войната ли, аз как останах жива, как се спасих? Това е трудно да го обясня. Семейството на майка ми Марта Роберт Мартел ме намериха и подслониха. Бях скрита в един тунел с още две деца, но брат ми така и не пожела да дойде. Избяга преди да ни заведат. Баща ми … точно той ме скри там, реших че така е най-добре за мен и останах без да издавам нито звук. Чувах всичко случващо се на вън, дни на ред. Сън не ме ловеше, другите две момичета бяха горе долу на моята възраст, не ги познавах, но те не спираха да плачат. Писъците, които чувахме не напускат главата ми до ден днешен. Не знаех нищо, защо това се случваше, как щеше да завърши всичко, какво щеше да се случи с мен ако ме намереха, изобщо си нямах и на идея от кой трябва да се крия … просто се надявах семейството ми да са добре. Уви надеждите ми не се сбъднаха, когато баба ми ме намери разбрах за смъртта на родителите си, не казаха нищо за брат ми и се опитаха да ме държат далече от случващото се. За жалост и това не се случи, бях прекалено мила и доверчива и поради тази причина попаднах на НЕГО. Онзи …. гадняр, който съсипа допълнително живота ми. Срещнах го случайно на улицата и си мислех, че никой не би навредил на едно десет годишно дете, но уви дори напротив явно баба ми беше права като казваше “Пази се от приятелите си а от враговете още повече.”. В онзи ден мислех, че никога повече няма да съм свободна, няма да видя слънцето или пък снега, няма да мога да продължа живота си като другите деца на моята възраст, но отново нещата не станаха така. Аз се промених, времето течеше и дори не знаех къде се намирам. Носеха ми само вода и храна на всеки осем часа и ме караха да върша куп работа, която за крехкото ми тяло беше повече от тежка. Бяха минали 247 дни, всеки един от тях отбелязвах с драскотина на стената, която уж притежавах и трябваше да обитавам. Не си спомнях аромата на цветята или топлината на лъчите, не си спомнях дори дома, но спомена за майка ми и баща ми все още беше там в съзнанието ми, телата им бяха хвърлени на земята като ненужна вещ а аз … просто трябваше да го приема, защото така трябва, нямаше друг начин. Всичко беше празно а аз живеех като на батерии. Закуска, работа, обяд, работа, вечеря, работа и на последно място сън може би ако остане време и съм си свършила работата. Мразех го, мразех го повече дори от убийците на семейството ми. Та той беше отнел свободата ми, правото на избор, правото за вземане на решения,  диктуваше всяка част от деня и живота ми като че все едно съм негова кукла на конци. Да си намереше чистачка, готвачка и така на татък не му бях длъжна за нищо за да му служа на дебелия и миризлив задник. Всъщност нямаше нужда да си търси и да плаща на толкова много хора за дадените длъжности като можеше аз да върша всичко безплатно. Само колко приятно. Точно ТОЙ имаше пълно надмощие над мен и измисления ми живот, но това нямаше да продължи още дълго време.
~ЛиПсВаЩи СтРаНиЦи~
Днес е деня на моето спасение и моята внезапна смърт. От слугиня ще се превърна в съпруга на непознат, защото ОНЗИ има нужда от пари и какво по-добро и лесно нещо от продажбата ми. Всичко е толкова странно. Само колко много ми се иска родителите ми да бяха живи или поне брат ми да се появеше от някъде, но уви нямам този късмет. Дните до днес минаваха със сълзи на очите от страх а тези от утре на там най-вероятно щяха да са със сълзи но от злоба, ненавист, омраза. И така всичко започна и свърши. Сега живея на широко в огромна къща сред уникални хора. Въпреки че не ме познаваха до днес, те се държат добре с мен и никой не ме е нагрубил до момента. Нормално нали това е първия ми ден. Мога ли да свикна, мога ли да приема този живот като съдба, мога ли да се откажа от търсенето и желанието за свобода? Мога ли да допусна някой до себе си на по-малко от метър? Не! Не мога а и не искам. Самотата е нещо опасно, нещо непознато, нещо необичайно. Според повечето хора е много страшно ако си самотен но не и според мен. За мен това е нещо съвсем нормално , част от живота, нещо съвсем просто и обичайно. Никой не можеше да си представи колко емоционална и  лесно ранима личност съм всъщност, но добре прикривам тези своя черта зад злобна физиономия която не напуска дори за миг лицето ми. Семейство Тъли е уникално, но аз не съм за тук. Джон наистина се държи добре с мен и не позволява косъм да падне от главата ми, но аз не искам това. Може би ако го бях срещнала в друго време, при други обстоятелства, може би щях да го допусна до себе си, може би щях да се влюбя, може би …. а може би не. Той заслужаваше много повече, заслужаваше да бъде щастлив и обичан, но аз не мога да му дам това. Жалко за него.
~ЛиПсВаЩи СтРаНиЦи~
Кръв, писъци, сълзи. Деня беше гаден за хората, но щастлив за мен. Ръцете ми бяха загубили цвета си. Отт очите ми се стичаха сълзи а в съзнанието ми прилепи танцуваха салса. Бях се отървала, бях спасена. Най-сетне! Семейство Тъли наистина скърбяха за загубата на Джон, може би постъпих гадно като го отървах от измисления живот който живееше, може би трябваше да му кажа истината и може би щеше да ме разбере, може би щеше да ме пусне да си вървя доброволно, може би нямаше да се опита да ме изнасили в стремежа си да има наследници, може би щеше да помисли не само за своите амбиции и чувства а и за тези на другите, може би щеше да не се притеснява толкова много от липсата ми и нямаше да повдигне ръка да ме удари, може би щеше всичко да и розово и красиво като в приказките. Може би а може би не! Сега вече всичко е както трябва. От днес на съвестта щеше да ми тежи смъртта му, от днес нямаше да мога да спя, но от днес щях да бъда свободна, от днес щях да се върна да намеря роднините си, да видя кой е останал жив и най-вече да открия брат си. От днес вече бях Ребека Ланистър отново а не Ребека Тъли. Скъпо дневниче няма да опиша умишлено какво се случи и как о направих, няма да опиша и това какво в момента мисля и изпитвам, няма да опиша още много неща. Благодаря ти, че винаги ме изслушваш и не противоречиш на мислите и думите ми. Ще пиша скоро отново когато открия близките си а сега оставаш заключено в сандъка с личните ми вещи и част от крадените на ОНЗИ.

Сега тази Бека която стоеше сред природата нямаше нико общо с това момиче пишещо в дневника си. Тя е сама по себе си уникална. Това момиче по-точно вече пораснала жена беше твърдо решена да вземе живота си в свои ръце и да направи нещо полезно за себе си. Може би ще си помислите, че е самовлюбена кучка която се интересува само и единствено от своето благо, но не е така. Дори напротив тя е много всеотдайна и отзивчива за хората на които държи. Тук е момента да се вметне, че не държи на много живи същества. Повечето хора смятат, че момиче като нея трябва да има много приятели и да не напуска публичните места, но уви тя мрази шумотевицата и многото хора. Ребека обича да стои сама в уютната си стая без никой да ѝ виси на главата. Повечето ѝ приятели смятаха, че я познават достатъчно добре, дори повече от добре само защото показва чувствата си постоянно и е наистина прекалено емоционална, но това беше най- голямата им грешка. В най-трудните си моменти тя не допускаше никой до себе си, моменти на разочарование, на разпад, на провал, на измама, на предателство. Точно тези моменти я връхлитаха от най-близките ѝ приятели, точно тези които обича, тъй като от тях тя лесно се раняваше, разстройваше, обиждаше. Бека всъщност имаше приятели само и единствено от мъжки пол тъй като смяташе жените за “курви” и определено не би им се доверила. Повечето се питаха “Та нали тя самата е момиче как мрази другите от пола си?”, но това имаше своето обяснение. Знаеше добре номерата им и как ги прилагат точно поради тази причина ги ненавиждаше. За разлика от жените, мъжете бяха далеч по-нормални. Рядко използваха маски и наистина се опитваха да бъдат най-добри, повече от всеки друг. Въпреки факта, че между мъж и жена не може да има просто приятелство, Ребека намираше правилния подход или поне така си мислеше за да не се набутва в любовни триъгълници или пък да не нарани някой от приятелите си. Самата тя не се влюбваше лесно (дори до момента се беше влюбвала само веднъж) и нямаше как да каже какво изпитват другите в една връзка, но пък за разлика от това имаше познати на които си беше кошче за душевни отпадъци. Заради това имаше много опит и мироглед над нещата. За нея да си влюбен в някой означаваше да го поставиш на първо място дори пред себе си, да му дадеш ялото си време и всички свои чувства, да бъдеш 24/7 с него и да му помагаш възможно най-много. Можеше да разбере веднага ако някой е влюбен или има чувства към някой, но самата тя не ги изпитваше често- да не кажа изобщо. Може би това се дължеше на живота, който водеше ден за ден. Не правеше планове за бъдещето си и просто беше подготвена за всичко по всяко едно време на денонощието. Е по-голямата част от времето си прекарваше сред природата със слушалки в уши но все пак останалата част я караше в уютния си дом след четирите стени. Беше от малкото момичета, които живееха за адреналина. Може би тук идва момента да се чудите как така има толкова противоречивост в нея. Е странно но факт. Тя мразеше баровете, дискотеките дори клубовете. Обожаваше да стои в някой тих ресторант с малко хора около себе си и да се наслаждава на сладкиша пред себе си. Да не се бъркате, тя не пие алкохол и е силно против него! Също така и не пуши цигари или нещо от сорта, но това определено не я прави девица или ангел спасител на света. Може да се каже дори обратното, че е дъщерята на Дявола в ангелско лице. Тя е толкова упорите и инатлива, че понякога дори вреди на себе си само и само да изпълни инатара си. Този инат го използваше най-често заради мъжки индивиди, така наречените приятели или работата си. Мразеше да работа и ако зависеше от нея това нямаше да е част от живота ѝ но пък щом се налагаше го вършеше стриктно без да се замисля, колкото и да не ѝ е приятно. Опитваше се да даде най-високи постижения а през останалото време създаваше неприятности на другите. Доста често се забъркваше в гадни изтрий понеже не спазваше никакви правила. "Правилата са създадени, за да бъдат нарушавани!" това беше главната ѝ мисъл в живота. Най-голямата грешка на хората беше да се опитат да я впечатлят с пари. Не позволяваше да я затрупват със страхове и безполезни слухове. Залагаше на сигурното и ако не си на 100% сигурен в това, което ѝ казваш по-добре не го прави, че след това има вероятност да влезеш в списъка на “черни-врагове” а от там  излизане няма, по-добре е да се самоубиеш но не и да се надяваш на нормален живот след като тя е по петите ти. Справедлива личност е, ако заслужаваш нещо ще го получиш независимо от всичко и всеки. Никога не съжалява за действията или постъпките си “Щом съм го направила значи съм го искала, а щом съм ги искала значи си е заслужавало.” определено не ѝ пука дали е правилно или не щом според нея е правилно. Вярва на вътрешния си глас и не го поставя под въпрос никога.

Е това съм аз, надявам се да Ви харесвам ... всъщност и да не Ви харесвам няма проблем.