Just Jayce

Лицето беше просто някаква форма. Някакви гънки, изразяващи старост. Лице със зелени очи. Толкова зелени. Почти нереално зелени. Наситени и красиви. Нежни. Умора ли се четеше в тях? Какво ли бяха видели тези очи? Какво ли беше преживяло това лице, с тези белези, с тази болка, която се четеше във всяка цепнатина.

Старата жена беше непозната за Джейс. Никога не я бе виждал, но тя твърдеше обратното. Говореше му за това колко го обича, че той е единственото й дете.

Джейс. Джейс. Джейс.

Едно име. Някаква съвкупност от звуци, които стенеха и пробождаха сякаш с нож тишината.

- Съжалявам. Не знам коя сте.

Не изпитваше никаква болка. Каза го просто, равно, без да трепва. Тя твърдеше, че беше негова майка. Но можеше ли да бъде възможно това. Джейс как можеше да повярва на това? Никога не я бе виждал. Дори не си приличаха. Може би и той грешеше. Може би някога бяха седели заедно, на една трапеза, върху която било изсипана с богати гозби, може би някога се смееха заедно ...

Джейс не помнеше.
Той хвана жената за раменете. Някаква ярост се заби в сърцето му като кама.

- Госпожо. Оставете. Ме. Намира - думите му станаха тежки и настоятелни. - Не знам коя сте. Не ми губете времето.

Но явно това не значеше нищо. Жената продължи да го дърпа. Искаше да го прегърне ли? Той беше объркан. Искаше да бъде оставен намира. Може би грешиш. Може би тя е права.

Избута я от себе си и в миг тя замръзна. Джейс неволно бе пробол с ножа жената, който беше разположен на масата отстрани. Не знаеше какво го беше прихванало. Не знаеше защо го правеше. Не знаеше как бе решил това ... извади го бързо. Ами ако наистина тя бе майка му? Ако той беше заблуденият? Жената се свлече на земята. Джейс се наведени и опита да й помогне, но беше безполезно.

Само 24 часа.
Тази жена вече не значеше нищо. Това убийство беше странно. Обвиниха го за него. Говореха за свидетели ... Джейс никога не бе виждал тази жена през живота си. Не можеше да го обвинят за нещо, което не беше направил. Не можеха да го задържат за това ... дълго стоя в онази килия, докато не го нарекоха луд и не го пропъдиха от собствените му земи, които дори не предполагаше, че са негови.

Само 24 часа.
Вече беше далеч, но не знаеше накъде отива. От какво бяга? Какво беше направил? Не помнеше дори името си. Нямаше идея кой е, но минаваше зверски големи разстояния. Сякаш бързаше ... да избяга от това.

Само 24 часа ...

Одобрен, добре дошъл.