Blade

Той нямаше име. Никога не бе и имал. Кой беше той ли? Беше един никой. Никога не се беше чувствал като част от нещо, защото как можеше човек да изпитва нещо, когато всъщност беше едно нищо? Да, точно така. Този мъж беше едно нищо. Беше пълното нищожество. Дори не знаеше как беше попаднал на това място. Голяма част от детството си не помнеше. Но той дори нямаше детство, защото дори да се опиташе да се върне, нямаше нищо хубаво, което да помнеше. Грубостта беше първото, което го беше посрещнала. Грубостта беше толкова голяма част от живота му, че в един момент беше спряла дори да му прави впечатление.

Не знаеше дали беше грешка. Или не. Но знаеше, че тук щеше да бъде различно. Той живееше с лошото, живееше с противното. Дори нямаше спомени, защото сам ги беше заличил. Беше използвал твърде силна отвара, която беше убила всичко преди това. Беше убила почти и него, но успя да се спаси, успя физически да запази себе си. Но психически, съзнателно, не знаеше нищо, не искаше и да знае, не искаше и да помни. А ако случайно започнеше, отново убиваше всеки спомен. Но не с отвари. Отварата беше все още в кръвта му. Все още беше по тялото му. Той нямаше да помни, не искаше и да помни. Затова потискаше всяка частица на миналото в себе си. Понякога сънуваше кошмари, но после дори тях убиваше. Ако се усетеше, че се унасяше в спомени, се спираше, не искаше да помни. Всъщност, дори не помнеше. Просто сенките на миналото го преследваха, познати и непознати мисли го заливаха.

За да не мисли за всичко това, беше тук. Беше тук, за да убие всичко, което го тормозеше. А това можеше да стане само със занимание. Някакво. Каквото и да беше. От насилието се беше пренесъл в ново насилие, но може би дори много по - тежко, много по - грубо. Не можеше сам да знае това. Не искаше и да знае. Ръката му въпреки всичко беше тежка. Ако щеше да убива, го правеше. Ако щеше да наранява, нараняваше. Никой не можеше да спре това. Дори самият той не се спираше. Защото нямаше смисъл. Трябваше да бъде такъв, какъвто беше. Трябваше да прави това, което се изискваше. А той не правеше нищо друго освен задължение. Задължение, което не го плашеше, което не го караше да се колебае. Задължение, което той просто изпълняваше, това беше работата му, това беше той.

Името дори не знаеше откъде се беше появило, но с това го адресираха. Него дори не го интересуваше, всъщност. Името не беше нещо, което имаше значение. Хората използваха имената, за да назовават нещо. И нищо повече. Инициализация, която дори не помнеха. А и не трябваше. Помнеха се постъпки, помнеше се държание. Имената никому не бяха нужни. Дори не правеха нещата по - лесни. Имената нямаха никакъв смисъл. Затова и той не използваше такова. Беше просто мъжът. Беше просто онзи. Беше просто Блейд. Беше просто ... някой си там, без да има никакво значение кой е.

Нямаше значение, защото самият той не знаеше кой е, но беше наясно, че така беше най - добре. Не би заменил с нищо това. Нямаше по - хубаво нещо от това да не помни. Беше трудно само да потиска, но го правеше. Понякога някои спомени се връщаха и оставаха трайно в съзнанието му, но дори не си правеше труда да ги разкарва. Вече дори нямаше значение. Беше минало твърде много време, за да има значение. Каквото и да знаеше за себе си, нямаше да го каже на никого, каквото и да научеше за себе си, заради връщането на спомените си, нямаше да се сломи.

Важното беше сега. Миналото нямаше значение под никаква форма.

Важно беше да убие онзи мъж, който сега стоеше срещу него. Да откъсне главата му. Да изпълни дълга си. Нямаше нищо друго значение.

Тази глава щеше да се търкаля по земята, както всяка преди нея.

Добре дошъл!