I was waiting on a different story.

Болката се разнасяше по цялото му тяло. С всяка изминала секунда се завилваше все повече. Не намаляваше нито за една малка, незначителна частица от времето. Не можеше да усети подобрени и това го побъркваше. Не можеше да си повярва сам на себе си, че си беше позволил да пострада ... да пострада чак така, че само от болката по цялото му тяло, да забрави кой беше, за какво се бореше, кого обичаше. Всяка мисъл в главата му беше напоена, беше разядена, разгризана, а след това напълно съсипана и убита, и изхвърлена след като като нищо, а на нейно място бяха останали само белезите, само всеки един удар, който се ковеше в съзнанието му, дори сега, когато кръвта беше спряла, можеше да чуе бликането й, да усети онази болка, която беше изпитал в онзи миг, която го беше повалила и го беше направила на нищо.

Да. Точно така. Това правеше през цялото време. Съсипваше го. Но той беше благодарен. Независимо какво се случваше, независимо колко го болеше и независимо колко се ядосваше сам на себе си, не можеше да забрави за хората, които му помогнаха, които сега му помагаха, на които дължеше живота си. Защото навярно сега дори нямаше да може да диша. Изобщо нямаше да бъде жив.

Но той нямаше да спре да се бори. Никога нямаше да спре да се бори. Вечно щеше да го прави. Както го беше правил вчера, както щеше да го прави днес и след това утре, докато дъха му не секнеше напълно. Тавар беше готов да понесе всеки удар, да се изправи пред всяка рана. Дори сега да си мислеше за това колко трудно беше, за това колко болеше, той никога нямаше да се откаже от живота си, нямаше да се откаже от народа си, нямаше да се откаже от единственото хубаво нещо в живота си - Астен. Трябваше да направи всичко възможно да се изправи на краката си. Вече беше минало твърде много време. Трябваше да се съвземе. Месеци наред. Беше лудост. Безумно беше как беше оцелял. Как всъщност са го спасили, защото той не беше оцелял, а направо си беше повален.

Краката бяха единственият му проблем. Но той щеше да направи всичко, за да се оправят те. Не просто беше длъжен. Трябваше да го направи заради себе си, заради него, заради тях, но най - вече заради него.

Можеше всичко да бъде забулено от мъглата на страданието - физическото и психическото, но не можеше да си позволи дори за миг да забрави за Астен. Не можеше да го оставя ... вече го беше направил и трябваше да продължи. Беше време да продължи. Защото досега нямаше никакъв резултат и това го ядосваше. Искаше да се случва нещо, а какво ставаше? Нищо. Абсолютно нищо.

Но Тавар не беше уморен. Понякога не спеше, но това не го товареше, а го зареждаше. Понякога не ядеше, но това не го правеше по - слаб, а по - силен. Имаше нужда само от един човек, за да постигне това. И не му трябваше нищо друго. А щом го носеше със себе си навсякъде дори само в мисълта, дори само в съня, значи щеше да победи цялата болка, щеше да се изправи на краката си, да се върне в дома си и да оправи цялата каша в живота, която неволно беше създал.