Lavender Malister - the warrior princess

Lavender Malister|22|Dove Cameron

Ако може да сменим на Lavender M.

Затваряш очи. Поемаш си дълбоко въздух, опитвайки се да поемеш контрол над случващото се. Изпитваш страх, но не можеш да позволиш на врага ти да го види, камо ли усети. Налага се да запазиш хладнокръвие, въпреки желанието ти да се свиеш на кълбо и да избягаш, за да спасиш малката частица от детето, която е останала в теб. Посегнеш ли да отнемеш още един живот се превръщаш в най-големия си враг, откажеш ли, избягаш ли, се превръщаш в страхливец, разочарованието, което предците ти не са искали да имаш в семейството си. Честта на цял един народ ще бъде накърнена и изгубена в историята. Но няма да я върнеш отново, колкото и да се опитваш.

Баща ми ми разказваше историите за един някога знатен, прославен народ от дом Малистър. За хора, които били способни на всичко, правели каквото можели, за да се запази традицията, честта на този дом. Но видиш ли животът имал други планове за сребърните орли и техните дела останали в миналото. 

Сега аз и татко имаме за цел да възвърнем гордостта на Малистър, макар и да сме останали единствените наследници.

Не помня майка си. Татко казва, че умряла след раждането. За съжаление с нея си заминала и моята близначка. Не мога да каже, че не изпитвам тъга за хора, които не познавам. Усещам, че не съм себе си, поне не и изцяло когато знам че до мен трябва да има и осще двама, чиито образни са избледнели с годините.

***
- Разкарай се от мен! - извика блондинката и зашлеви шамар на мъжа срещу нея. Но гримасата му така и не се промени, дори можеше да се закълне, че дори стана още по-доволен от това нейно действие.
- Скъпа, не се пали толкова много. Възбуждащо е. - ръката му погали нежно лицето и допря устни до нейните, но не я целуна. Единственото, което искаше е да я разсее, докато не разкъса дрехите й и не я остави да трепери пред него само по бельо. Бельо, което щеше да бъде премахнато съвсем скоро.
Само в какъв извратен свят живееше. Не можеше да живее спокойно. Сякаш винаги беше магнит за неприятности. Сякаш нейната съдба беше да се забърква в неприятности и винаги да си пати от тях, но да няма кой да я спаси. Сам-самичка срещу целия свят.
Момичето се беше свило на топка и не знаеше какво да прави. Не знаеше на къде да поеме. Не знаеше какво щеше да се случи с нея, но и цялата смелост, която притежаваше, сякаш се изпари веднага след като дрехите й бяха разпръснати на парченца по земята.
Изплашеният й поглед шареше наоколо. Търсеше някакъв знак за нейното спасение, но такъв не намираше. Вълна на хлад я обгръщаше когато погледнеше към него. Когато той "неволно" я докосваше, за да проучи реакцията й, но тя стискаше зъби и не оставаше сълзите да се стекат по сълзите й.
- Никой друг, освен мен няма да те види тук, малката. - тялото му започна да притиска нейното, а ръцете му се плъзгаха по нейните, докато не хвана китките й. Притисна я до стената и я погледна право в очите, но погледът му не се застоя за дълго време там. Мъжът облиза устни и се спусна към малкото си приключение. Устните му докоснаха врата й. Кожата й беше топла, мека и приятна на допир.
- Ник, какво си мислиш, че правиш? - високият тембър в гласа му, накара момичето да трепне и предизвика още по-широка усмивка на лицето на Ник. Все повече и повече започваше да заприличва на Жокера и ако скоро не спреше да се усмихва, то тогава щеше да стане като негов брат близнак.
- Кейлъб, братко. - започна чернокосият, като се завъртя на пети, за да види по-добре лицето на брат си. - Виждам си дошъл да се забавляваш с нас. Или греша? - довърши въпроса си и повдигна въпросително вежди. Много добре знаеше как ще завърши срещата, но пък всичко това си заслужаваше.
Тя се страхуваше, но не можеше да стори нищо. Беше тяхна затворничка и не можеше да се измъкне. Щеше да остане тук вечно.